Мартин беше на седем и „просто не беше сутрешен човек", така мислеха родителите му. Всяка сутрин беше битка: будене, мрънкане, сълзи за щяло и нещяло. Учителката споделяше, че следобед „угасва" и не може да се концентрира.
Никой не свързваше нещата с едно привидно невинно нещо: всяка вечер Мартин гледаше таблет в леглото, „докато заспи". Родителите дори го смятаха за полезно, „така се успокоява". Всъщност ставаше обратното: синята светлина бутна мелатонина му назад, вълнуващите клипчета го държаха в бета, а заспиването се измести с близо час.
Промениха едно-единствено нещо: таблетът излиза от спалнята, екранът спира 60 минути преди сън. Замениха го с приказка и тиха светлина. Първите три вечери Мартин протестира, беше свикнал. После нещо се отпусна.
За десет дни „несутрешният човек" се будеше сам, без сълзи. Учителката попита какво са променили. Една промяна. Един лост.